Русия и Турция: тактическо партньорство и стратегическо съперничество
Автор: Дарина Григорова Следвайте " Гласове " в Телеграм
Руско-турският баланс в постсъветска Украйна показва равновесие във военно-стратегическия и неизменност в прагматичния метод. Основните линии на прикосновение на руско-турските ползи, засягащи и Украйна, са в няколко посоки.
Съветското завещание
След разпадането на Варшавския контракт и на Съюз на съветските социалистически републики, а след тях и на Югославия, турската страна фрапантно усилва районната си тежест и интензивност на постсъветското и на постюгославското пространство. Политиката на Анкара по отношение на Русия и Украйна от началото на 90-те е синхронна и прагматична във всички сфери, като с Москва доминират икономическите връзки, а с Киев военно-техническите. Особен обект на турски интерес е руското завещание в Украйна в региона на образованието – най-вече техническото, и на атомната енергетика, където украинският интелектуален капацитет е мощен.
Равновесието на силите в Черно море
От разпадането на Съюз на съветските социалистически републики (1991) до съветското присъединение на Крим (2014) Турция осъществя ролята на водещата страна в Черноморския район. Турция употребява връзките си с Украйна на първо място за въздържане на съветското въздействие в Черно море. След майдана, през януари 2014 година в турския вестник “Хюриет ” се разисква тематиката “Ако Украйна се разпадне, Турция ще получи право над Крим ”.
Русия обаче се завръща в Крим през март 2014 година, с което трансформира военно-стратегическото си усилване в необратим факт. С Крим Русия стартира и превъзмогването на казуса с крайбрежната си линия (в Черно и Азовско море), съкратена доста след 1991 година След началото на СВО съветската крайбрежна линия продължава да пораства.
Турция се пробва да компенсира оформянето на съветския черноморски полюс с “национализацията ” на Проливите. Под “национализация ” – въпреки и алегорична, само че показателна като наклонност, имам поради смяната на турския понятиен уред. След 1982 година част от Босфора става територия на пристанище Истанбул, а от средата на 1993 година историческите названия “Босфор ” и “Дарданели ” са сменени с “Истанбулско пристанище ” и “Чанаккале ”, а Проливите вместо “Черноморски ” стават “Турски проливи ”, т.е. неутралната географска категория придобива народен статус.
Проливите са турският полюс на Черно море и с съветския Крим след 2014 година се оформя руско-турският черноморски паритет, който е пожеланият и от двете страни баланс. Това би могло да изясни и за какво Турция няма необикновен интерес от усилване на позициите на НАТО в Черноморския район. Крим остава част от инфраструктурата на турската историческа памет, а отсам и имагинерна цел, “Кримска платформа ”. През 2018 година министърът на външните работи Чавушоглу декларира, че “Крим и кримските татари са общо дело на Турция и Украйна ”.
Ролята на медиатор
Глобалната цел на Турция е да бъде медиатор сред Русия и Запада. Локалните спорове демонстрират, че налице е споделено руско-турско ходатайство: в Сирия с Астанинския формат от 2017; в Либия с руско-турските съвещания и взаимната работна група от 2020 г.; в Украйна след началото на СВО от 2022 година с така наречен зърнена договорка, или по-скоро зърнен кулоар. В Нагорни Карабах Турция още от 90-те години на ХХ век е медиатор на Азербайджан в спора с Армения.
Турската автономност на емфатичен боен неутралитет в границите на НАТО не наподобява да е случайно, а по-скоро непрекъснато събитие в турската геополитика. Това събитие способства за сравнителната непоклатимост и предсказуемост на сегашните руско-турски връзки.
Така да вземем за пример през 2003 година Ердоган не дава единодушие американците да преминат през през турската територия, с цел да работят против Ирак. По време на грузино-осетино-руският спор през 2008 година Турция не позволява огромни американски военни кораби /ескадрата на САЩ/ през Проливите. След 24 февруари 2022 година Турция отново затваря Проливите за непознати военни кораби.
Има и изключения по време на случая от 24 ноември 2015 година, когато турският изтребител смъква съветски бомбардировач над Сирия и Ердоган не се извинява незабавно, а се обръща към НАТО за поддръжка. Русия на часа дава отговор с съветски наказания, които се отразяват на турската стопанска система със загуби от 10 милиарда $. Турският опит от съветските наказания прави Ердоган внимателен, изключително след предотварения с съветска помощ опит за прелом против него през 2016 година Но даже и в най-изострените си връзки Русия и Турция не прекъсват търговията с петрол и газ, нито стопират плана за атомна електроцентрала Акую, който към този момент е реалност.
Политиката на осребрения неутралитет, завоювана турска позиция
Турция най-малко към този момент не се причислява към икономическите наказания против Русия, освен тъй като Ердоган не е податлив към суицидална икономическа политика, само че и тъй като Турция няма изгода от провокирана икономическа рецесия в Русия. През август 1998 година, когато се усеща най-силният финансов трус в Руската федерация, Москва по нужда понижава фрапантно турския експорт за съветския пазар, от което страдат турската индустрия и търговия, а Истанбул е лишен от един от главните си източници на валута – Русия. Турция може да си разреши да продава оръжие на Киев и по едно и също време с това да търгува с Москва. Русия на собствен ред може да си разреши да продаде С-300 на гръцката част на Кипър, както и да доставя С-400 на Турция.
Личностният фактор
Личностният фактор не може да бъде определящ за националните ползи, само че може да бъде мощен катализатор, както е в връзките Путин-Ердоган. Връзката Ердоган-Зеленски, противоположното, не се базира на никакви допирни точки, даже в случай че се абстрахираме от проблематичния суверенитет на украинския президент.
Русия и Турция имат цивилизационни планове и имперски мащаби, до момента в който Украйна е “периферна зона ”. Украйна по силата на историческия си опит се стреми да е част от “външен план ”, а не самата тя да е привлекателен център.
Към фактора Путин-Ердоган има значение и смяната на турската политика в Чечения. Вероятно кавказкият генезис на Ердоган го кара да съобщи “Чечения не е наш проблем ” и да се откаже от турската интервенция в Северен Кавказ в Руската федерация. През 90-е години на ХХ век турската политика е в поддръжка на чеченските сепаратисти, подтиква се и антируската интензивност на чеченската диаспора в Турция.
Ахилесови пети за двете страни са кюрдският фактор за Турция –турските кюрди в по-голяма степен, сирийските кюрди в по-малка, и татарският фактор за Русия – кримските татари в по-голяма степен, казанските татари в по-малка.
Русия не е СССР-2
Когато Москва се намесва в сирийската война през 2015 година, измежду сирийците се следят “повишени упования ” във връзка с Русия, която съгласно визиите им за нея би трябвало да бъде великодушна и всеотдайна както Съюз на съветските социалистически републики в мащабите на военната и на икономическата помощ, и да върне под ръководството на държавното управление на Асад цялата територия. Руската федерация обаче не е СССР-2. За да резервира въздействие в даден район, Русия не харчи неограничени средства за сметка на вътрешната си стопанска система, както е правил преди време Съюз на съветските социалистически републики, стига й отчасти присъединяване и отчасти освобождаване/контролиране на територии – разумен и прагматичен метод.
Русия освобождава част от Сирия. С военната база в Латакия Русия се трансформира всъщност в средиземноморска мощ, статут, за който се бори от XIX век. Русия резервира светската власт на Асад, само че за Идлиб се спогажда с Турция напролет на 2020 г.
Русия подсигурява автономията на част от Карабах (След 44-дневната война в Нагорни Карабах от 2020 година Русия основава втора военна база в Сюникска област на Армения, след Гюмри, с което “отрязва сухопътната връзка сред Турция и тюркоезичните републики ”).
Ако следваме посочената нагоре логичност, може да се допусна, че в границите на своята СВО Русия ще освободи/контролира забележителна, само че част от Украйна…
Тактическо доближаване на стратегически противници
Едва ли има район или сфера, в която Русия и Турция да не си съперничат (Черно море, Южен Кавказ, Балканите, Средна Азия, а в последно време и Африка). Още от средата на 90-те години на ХХ век някои турски политици дефинират Русия като “потенциална опасност за сигурността на Турция ”. Не е инцидентно, че сега на най-топлите си взаимоотношения с Русия, през октомври 2010 година Анкара актуализира концепцията за национална сигурност (от 2005 г.) и за първи път след 1991 година публично преглежда Русия като “потенциален съперник ”.
Въпреки стратегическата несъответственост на руско-турските ползи, тактическото партньорство сред Путин и Ердоган е в положение да резервира турския неутралитет, при вероятно разширение на спора в Украйна.
